Автор: Чимаманда Нгози Адичи
Издателство: Жанет 45 , серия „Отвъд“
Година: 2020
Страници: 628
превод от английски: Бистра Андреева
Заглавие на английски: Americanah
Дискриминация винаги е имало, има и мога само да се надявам един ден да няма значение цветът на кожата ти. Като последното, според Ифемелу, може да го каже само бял човек. Може би е права. Накратко, ако трябваше да представя „Американа“ от Чимаманда Нгози Адичи, това е предимно история за расовата дискриминация в Америка. Проблем, който продължава да съществува и ако сме имали съмнения за него, то събитията в щата Минесота през 2020 година доказаха, че ще са нужни много усилия, за да се премахне.
Историята започва с Ифемелу, която е решила да се прибере в Нигерия, след повече от десет години живот в САЩ. После действието се връща назад и проследяваме животът ѝ в Нигерия, любовта ѝ със съученика ѝ, Обинзе, с когото градят планове за съвместно бъдеще. Нестабилната политическа обстановка в държавата, както и непрекъснатите стачки на преподавателите в университетите карат много млади нигерийци да потърсят по-добър живот навън. Сред тях са Ифемелу и Обинзе. Тя заминава за Америка, а когато успее да вземе виза, към нея ще се присъедини и Обинзе. Но животът никога не протича по план. Пътят на младата двойка се разделя, като Ифемелу след първоначалните трудности си създава много добър живот в Америка. А Обинзе заминава за Англия.
Преди да отиде в САЩ Ифемелу никога не се е замисляла доколко определящ е цвета на кожата ѝ. Като на шега тя започва да пише блог, бидейки черна не-американка и да говори откровено за всички форми на расизъм и дискриминация. На моменти звучи доста агресивно и обвинително, дори расистки спрямо белите хора. Признавам си, че на няколко места се подразних от непрекъснатото повтаряне за това колко са прецакани чернокожите и че никой не може да се сравни с тях. Може би това е съвсем целенасочено избран похват, защото грубостта разтърсва и те вади от зоната на комфорт. А и едва ли някой, който не живее в Америка може да разбере сложната и тежка история, която съществува между чернокожото население и белите. Именно тази липса на обремененост позволява на Ифемелу да бъде критичен наблюдател.
В романа открих много паралели между България с Нигерия, като изтичането на умове към чужбина, корупцията, нестабилността, бедността. Тази книга може да се чете и като история на емигранта, от която и да е бедна страна. Трудностите и проблемите, с които се сблъскват, както онези, започващи от най-ниското стъпало, така и онези, които попадат в университети. Има толкова неща, които разпознах от собствения си опит. Например амбицията на родителите, създали си добър живот в чужбина, които търсят най-добрите училища за децата си и искат с маниакален стремеж да им осигурят най-престижното образование. Различните видове емигранти – онези, които се борят на всяка цена, за да останат навън, други, които забравят откъде са дошли и напълно са решили да се впишат в средата и трети като Ифемелу, които не се чувстват напълно у дома в другата държава, но са и чужди в собствената си родина, когато се завърнат.
Образът на Ифемелу, за мен, остана леко схематичен и недовършен. Така и не се разкриха нейните мечти и копнежи, макар най-накрая да се спомена, че е там където иска да бъде. Но не мисля, че романът има за цел да се фокусира върху личната емоционална история на Ифемелу. Чрез нея Адичи дава глас на темите за расизма, които я вълнуват. Определено има неща, които дори не са ми хрумвали. Като например поддържането на косата на една чернокожа жена. Попадала съм и преди, в книги и филми, на трудностите и усилията, които се изискват, но не и по начина представен от авторката.
„Американа“ се нареди сред най-добрите книги, които прочетох през 2020 г. (макар да я завърших през 2021 г.) и в нея открих много житейски ситуации и човешки емоции, с които успях да се асоциирам. Със сигурност успях да се пъхна в обувките на един чернокож и научих повече за Нигерия.
От книгата си извадих доста цитати, които ми направиха впечатление, но ще завърша с този.
„… Третият свят гледа напред, ние обичаме нещата да са нови, защото най-доброто тепърва ни предстои, докато на Запад най-доброто е в миналото и на тях не им остава друго, освен да превърнат това минало във фетиш.“
И непременно изгледайте лекцията на Адичи от серията TED Talks от 2009 г. „Опасността от една-единствена история“, която е спомената в началото на книгата към биографията на авторката. За удобство слагам видеото по-долу.
bookcompass 