Книжна равносметка за 2018 г. и още нещо

Не съм особено постоянна с блога, но ми е нещо като книжен дневник и тъй като все още сме в началото на януари защо пък да не пусна списък на книгите, които съм харесала най-много. И понеже книгите ми са в постоянен оборот направих колаж (който не включва всичко), защото нямаше как да ги наснимам, а и фотографските ми умения не са на кой знае какво ниво.

И да започвам.

Изненадващо за мен, „Луди богаташи” от Кевин Куан („Егмонт“, импринт „Анишър“) се оказа една от книгите, които погълнах за отрицателно време. Очаквах повърхностна, любовна история, с богати китайци, но се озовах в един съвсем различен свят на лукс, разточителство и разкош, и една уникална култура. Цялото ревю ТУК

„Цирцея” и „The Song of Achilles” от Маделин Милър. Първата може да намерите на български, издава се от „Егмонт“, импринт „Анишър“. Милър пише „The Song of Achilles” цели десет години и с романа печели наградата Orange Prize for Fiction за 2012 г. (това е една от най-престижните награди за литература във Великобритания). Обожавам античния свят, израснала съм препрочитайки „Старогръцки легенди и митове“ на Николай Кун, обожавам Гърция, няма как да не се влюбя в истории, които претворяват съдбите на един от най-легендарните образи и една богиня. Като добавим, че Милър не пише, тя извайва текста си, не я пропускайте. Ревю на „Цирцея” ТУК, за „The Song of Achilles” ме домързя да напиша, а дори ми е по-любимата ми книга на Милър.

„Камъните падат, всички умират“, но изборът е твой

Автор: Линдзи Рибар
Издателство: Orange Books
Година: 2017
Страници: 320
превод от английски: Гергана Минкова
Заглавие на английски: Rocks Fall, Everyone Dies
„Камъните падат, всички умират“ от Линдзи Рибар попадна в полезрението ми благодарение на доста запомнящото се заглавие и неизбежната асоциация с онази песен от близкото минало. Естествено, прочетох анотацията и бях заинтригувана, но реших да отложа четенето на самия роман за по-късно заради все по-нарастващия куп от чакащи книги. Няколко изречения от Деси Желева обаче ме спечелиха моментално, най-вече заради усещането, че няма да попадна на поредния захаросан финал и недостоверно зрели и добри седемнайсетгодишни герои.

Аспен Куик произхожда от семейство, което има дарбата да отнема неща от хората – не физически вещи, а качества с външни проявления. Той и роднините му могат буквално да премахват части от човека, като чувства, спомени и още по-ужасно – способности, зрение, глас и т.н. Доста опасно сила, която те привидно използват, за да пазят от срутване скалата, надвиснала над малкото затънтено градче Трий Пикс. Нейната цялост семейство Куик подхранва със спомени, емоции и други видими или по-необозрими свойства. Всичко, което им е нужно, е нечий предмет, за да стигнат до същността на притежателя му и да вземат това, което скалата иска.

През едно наглед обикновено лято Аспен е на посещение при баба си в Трий Пийкс, заедно с приятелите си Тео и Бранди. В последната той е влюбен отдавна и решава да се възползва от способностите си, за да отнеме чувствата на Бранди към Тео. В негова защита ще кажа, че Аспен първи се е влюбил в нея, но несигурността му е изиграла лоша шега. Докато е чакал и събирал смелост, Тео го е изпреварил. Отначало изглежда, че всичко ще се нареди, защото Аспен изличава и лошите чувства, или иначе казано успява да превърти взаимоотношенията в групичката до онзи момент, в който всички рани са зараснали и вече сте само приятели. Така Аспен и Бранди най-накрая са заедно и щастливи.

Оригиналната корица на романа. Българската е дело на Живко Петров

Привидната идилия на Аспен обаче е нарушена от неясните обстоятелства около смъртта на братовчедката му, чиято загуба преди месеци той е приел доста хладнокръвно. Аспен среща загадъчната Лия, която не се влия от дарбата му. Именно тя се оказва катализаторът на въпросите, които Аспен започва да си задава за семейството си, за истинската същност на скалата, за това коя е баба му и най-важното – доколко морално е да отнема неща от някого, дори и безвредни или пък привидно с положителни последствия. Докато търси отговорите, прави разтърсващи разкрития за рода си, смъртта на братовчедка си и скалата.

„Жената с червеното тефтерче“ е наслада за душата

Автор: Антоан Лорен
Издателство: Факел Експрес
Година: 2017
Страници: 192
превод от френски: Валентин Маринов – Пело
Заглавие на френски:La Femme au carnet rouge
Освен да пиша ревюта, чета такива и съм особено щастлива, когато попадна на заглавие, което е извън десетината, обсъждани във всички групи и блогове за книги. Нямам нищо против най-популярните четива, просто информацията за тях е навсякъде и за мен е още по-безценно, когато срещна някое съкровище. Щом Габи пусна своeто ревю за „Жената с червеното тефтерче“ от Антоан Лорен, знаех, че това ще е един от романите, които много ще ми харесат.

Историята се развива в Париж, а главният герой Лоран е книжар – само тези два детайла са достатъчни, за да ми приковат вниманието. Една нощ Лор Валадие е нападната пред дома си и похитителят открадва чантата й. От удара Лор изпада в кома, а на другият ден Лоран намира красивата лилава чанта до кофите за боклук. Някакъв импулс го подтиква да я взема, за да я върне на собственичката й. Докато търси някакви следи, които да му подскажат самоличността й, неусетно се влюбва в тайнствената непозната. Всяка вещ в чантата подсказва нещо за Лор, а червеното тефтерче разкрива най-интимните й мисли. Лоран е пленен от жена, която никога не е срещал, но единствените улики, които могат да му подскажат коя е тя, са малка плочка с египетски йероглифи и роман на Модиано с послание от самия автор.