lunata-koyato-ubiva

Магията на сънищата в „Луната, която убива”


Автор: Н. К. Джеймисин
Издателство: Сиела
Година: 2014
Страници: 432
Оригинално заглавие: The Killing Moon (Dreamblood #1), 2012
превод от английски: Павел Главусанов

“Луната, която убива” на Н. К. Джеймисин ме привлече, заради всички предпоставки, които говореха, че ме очаква страхотно фентъзи. Интригуващата анотация разказва за един свят, в който магията е свързана със сънищата на хората. Идеята за света на сънищата не е нова и е експлоатирана от други автори, но Джеймисин е успяла да постигне нещо много по-оригинално и по-добре изградено. Светът, който е сътворила, е вдъхновен от Древен Египет, но всичко останало е една достоверна измислица. Всъщност е толкова убедителна, че можеше да мине за исторически роман.

Градът-държава Гуджааре се управлява от Принца на Залеза, пряк наместник на Хананджа, богинята на сънищата, в света на будните. Но над него и над всичко стоят Бирниците, жреци на Богинята. Те са хората, които упражняват магия. И тук Н. К. Джеймисин разгръща напълно идеята за света на сънищата Ина-Карек, обитаван от сънуващите и дом на мъртвите.

От сънищата на хората Бирниците извличат сънна кръв, сънна жлъч, сънна слуз и сънно семе. Последното може да се извлича само от жени. Тези четири съставки са и магията, с която боравят жреците на Богинята. С нея лекуват, въздават справедливост и даряват покой, затова и в Гуджааре няма престъпления. Едно почти утопично общество, но само на повърхността.

Бирник Ехиру е изпратен да убие Сунанди, която е съвременна версия на посланик, от държавата Кисуа. Тя е обвинена в поквара и в този случай се намесват Бирниците. Те прекъсват нишката на живота на обвинените в престъпления и ето как се изгражда общество, в което всички спазват законите. Няма как да не наведе на мисли за границата между справедливост и диктатура, която е доста тънка. Сунанди всъщност е невинна и нейната смърт е част от зловещ план, който е свързан с появата на Жътвар. Последният представлява Бирник, който не може да се въздържа от вземането на сънна кръв, което си е убийство, и то с ужасни последици за душата на човека.

Въпреки обещаващото начало и възможностите за развитие в множество насоки, действието тече бавно и не се случват много обрати или изненади. По-скоро динамиката е насочена към вътрешния свят на героите – Бирник Ехиру, неговия чирак Ниджири и Сунанди. Това съвсем не е лошо, просто конфликтите им не успяха да ме докоснат и да ме накарат да съпреживея техните драми. Книгата успява да грабне на ниво теми за размисъл като евтаназията. Противопоставянето на гледните точки на Ехиру и Сунанди представя един много интересен дебат за това дали умъртвяването на някой, който е неизлечимо болен, е убийство или милост.

Що се отнася до емоционалното въздействие, „Луната, която убива” просто не успя да задържи вниманието ми. Подмятах романа около три седмици, докато го прочета, но липсваше тръпката да продължавам, докато стигна до края. След като преполових половината от книгата, я оставих за около 10 дни, преди да приключа. И ето така се стига до момента, в който прекрасните предпоставки като чудесна корица, интересен сюжет и положително ревю не водят до краен задоволителен резултат. Все пак това са лични впечатления и ако не търсите екшън, битки и много магия, историята може и да ви грабне.

Вижте ревюто на Христо Блажев в Книголандия, който е останал с положителни впечатления, както и ревюто на Random в Shadowdance, което се доближава до моето мнение.

Ревюто е публикувано в Аз чета

Advertisements

Публикувано от

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s