klub-nalubitelite-naknigi-ipaj

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи


Обичам да чета книги, които ми създават усещането за летен следобед, в който си се излегнал в хамака на сянка и се наслаждаваш на домашно приготвена лимонада. Точно такава е „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи”. Топла, уютна и докато се усетиш часовете, които си прекарал сред страниците й, са минали неусетно. Това може би се дължи отчасти и на епистоларната форма на романа. Или пък на очарованието на остров Гърнзи. Именно на това очарование, както и на интересните истории на жителите му, попада Джулиет Аштън, млада писателка, докато търси нов сюжет за романа си. Списвала колонка във вестник, по време на Втората световна война, тя иска да намери нова тема за предстоящата й книга, която да няма нищо общо с войната. Но съдбата си има свои планове и така Джулиет получава писмо от Далси Адамс от остров Гърнзи (островът е част от Нормандските острови и е бил окупиран от немците почти през цялото време на Втората световна война). Далси се оказва един от членовете на клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи. Любопитството на младата писателка, разпалено от интересното имe, слага началото на кореспонденция между нея и другите колоритни членове на клуба. В писмата си, те споделят своите преживявания от войната и чрез техните спомени сa показани множеството лица на войната – и добрите и лошите. Пиша добрите, защото в екстремни условия се проявяват и най-достойните и най-низките страни от човешкия характер. Сред страниците на романа има истории за любов, саможертва, приятелство, както и забавни случки. Въпреки темата за войната, която предполага, чувства като трагичност и безнадеждност, докато четеш, нямаш такова усещане. Защото както пише Джон Букър на Джулиет в едно от писмата си: „Няма повече да пиша за това и се надявам да проявите разбиране, че не желая да говоря на тая тема. Както казва Сенека: „Леката скръб е бъбрива, силната е безмълвна”. Така и тук са спестени някои от най-ужасяващите аспекти на войната, като те само са упоменати, без да е задълбочено в тази посока. Защото романът е за надеждата и простите неща от живота, които носят щастие, като това да усетиш вятъра в косите си и да се насладиш с пълни гърди на чистия въздух и синьото небе. А също така и за любовта към книгите и четенето и как именно сбирките на клуба успяват да поддържат духа на хората по време на войната, когато са окупирани от немците и откъснати от останалия свят. Неизбежно е, докато четеш да не ти се прииска да отидеш и да видиш остров Гърнзи с очите си. Неговите посребрените скали, както и тучните зелени ливади и типичната нормандска архитектура. Оказах се очарована, точно както Джулиет, която освен сюжет за романа си, намира нови приятели, а и доста повече….

„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” е доста необичайно име за заглавие на книга и признавам си в началото събуди известен скептицизъм в мен, че ще ми допадне. Но ако се казва, че не трябва да съдиш за книгата по корицата, то със сигурност не трябва да съдиш и за нея по заглавието. Или както сама отбелязва Джулиет в едно от писмата си: „Може би в книгите има заложен някакъв таен инстинкт за намиране на верния път, който ги отвежда до идеалните им читатели.” Е мен тази книга със сигурност ме намери и се надявам да достави същото искрено удоволствие на всеки, който я прочете.

Advertisements

Публикувано от

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s